Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2015 23:55 - В епохата на глобализма и мултикултурализма
Автор: darkrider7 Категория: Политика   
Прочетен: 2122 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 08.11.2015 11:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Човешката цивилизация е извървявала сравнително тромав и дълъг, но същевременно вглъбен път към надскачането на социално-етническите, религиозните, външнополитическите и културно-историческите прегради. В 21-ви век, тенденциите са за интегриране, приобщаване и консолидиране на отделните държави на международно равнище, с целенасоченост към изграждане социално-икономически и социално-политически взаимоотношения.

В този ред на нещата, тези стремежи са внедрени в съвременното обществено мислене. Борбата с масовата дискриминация и расизма продължава, но в общ план тя се води успешно. Докога ли ще се води тя? Това се вътрешнообществени проблеми, които се разрешават чрез изграждането на ценностна система по метода на мултикултарализма.
С това се бележи и нашата епоха – чрез присъствието на глобализма и мултикултурализма като главните ядра, които задвижват нашето общество.
Терминът „глобализъм“, разгърнат в по-широк смисъл, може да се счете към установяване на хегемония от една или повече световни сили. При това положение, най-развитите страни имат ярка гласност относно кризисните и световните проблеми, докато развиващите се остават на заден план. Хегемонията се осъществява благодарение на икономическите, технологичните и политическите фактори – тази съвкупност на практика установява идеологическо влияние. Същият ефект се постига чрез формации като НАТО (международна организация за военно сътрудничество), ООН (международна организация за опазване на мира в световен мащаб), ЕС (социално-политически и икономически съюз). Идеите на тези транснационални политически образувания са ясно регламентирани пред техните държави-членки и се очаква безрезервното им подчиняване и изпълнение. Тези обединения водят до т. Нар. „глобализация“.
Хегемонията, от друга страна, пък може и да бъде налагана от една-единствена световна сила, като например САЩ. След разпадането на СССР през 1989 г., господството над света очаквано се заема от САЩ. Макар и фактологически „Студената“ война да е приключила с разпадането на Съветския съюз, някои анализатори са склонни да приемат, че всъщност „Студената“ война до ден днешен продължава. Относно тези аргументи можем да счетем, че е въпрос на гледна точка.

И все пак, събитията от последните няколко години в Близкия Изток са красноречиво доказателство за провалът на глобализма, който всъщност води неизменно до антиглобализъм. Полковник Светлин Антонов пише в своята статия:
„Причините за Арабската пролет или Арабското пробуждане са много и продължително акумулирани. Най-общо може да ги разделим на две – външни и вътрешни.

        Към външните фактори можем да отнесем съперничеството между бившите колониални сили и големите играчи (САЩ, Русия) за влияние в Северна Африка. Вълненията бяха представени в пресата като изненадващи довели до свалянето на режими приятелски настроени към САЩ и Европа, като в същото време изразителите на народното недоволство не поставиха на дневен ред въпроса за замразяване на отношенията със САЩ.

            Интересна е ситуацията с Либия. Френският президент предприе енергични действия за сближаване с бунтовниците от Бенгази и нарастващи военни действия. В същото време САЩ и Русия не подкрепиха явно неговата политика, а Европа беше поставена в догонваща позиция. В резултат, не беше постигнато бързо разрешаване на конфликта и се достигна до разширяване на намесата и силови действия на широк фронт. Не може да подминем един друг крайпътен камък в този конфликт, окачествен от проф. Димитър Йончев като „един нов тревожен момент” и изключително опасен прецедент, а именно резолюцията  на ООН за Либия, в която френската дипломация успя да наложи въоръжена намеса в суверенна страна заради вътрешни размирици.

           Хронологически, почти веднага след драматичните събития в Либия напрежението нарасна в Сирия, но този път Русия се възползва от правото си на вето в СС на ООН и не допусна повторение на либийския сценарий. Тук вече нараства и броят от външни играчи. От една страна в подкрепа на правителството на Башар Асад са Иран, Китай и Русия, а про-опозиционно са настроени Катар, САЩ и като цяло Запада и арабските страни от Персийския залив. Не сме свидетели на декларирани позиции, но имайки предвид факта, че всички търсят дипломатическо уреждане на конфликта, а той продължава, е ясно че се търси някакво преразпределение на интересите в региона. Най-вероятно след постигане на „съгласие и сделка” между изброените играчи конфликтът ще намери своето решение.

      Във вътрешен план, рабските народи с десетилетия бяха подложени на цензура, ограничения на свободата на словото и печата, на човешките права, неадекватно управление на икономиката, корупция и задушаване на политическия плурализъм. Гарантиране на справедливост и зачитане на човешкото достойнство не бяха сред приоритетите на управляващите в редица страни.“

Личното мнение ми е, че „Арабската пролет“ е своеобразно пробуждане на народите от Египет, Либия, Йордания, Тунис, Сирия, Алжир, Йемен и Саудитска Арабия. Такива „пробуждания“ са съпътствали всяка една нация в своята история. Причисляваме мирните протести, бунтовете, революциите, дори и метежите, като плод на продължителното мълчание на един народ и изблик към изграждане на по-чисто, балансирано, справедливо и уравновесено общество, където човешките права не са ограничени и не потъпкват нравствените категории на достойнството и честта на отделната личност.

И вместо насърчение и съсредоточаване към разрешаването в ежедневните и продължителни конфликти в Близкия Изток, неразбирателството и неадекватността на световната политическа сцена води до наливане на масло в огъня. И резултатът е налице – ожесточаваща гражданска война, която погуби (и погубва) живота на хиляди. Пример за разминаванията между вижданията на световните лидери е срещата на Владимир Путин с Барак Обама на 70-годишнината на ООН (28-ми септември), където в крайна сметка не се стигна до споразумение (или компромис) за бъдещето на режима на Башар Асад. Обама го определи като „тиранин“, докато Путин удържа своята позиция, че съюз със сирийската армия (правителствените войски на президента на Сирия) е единственият изход от конфликта. Към момента фокусът е разбиване на терористичните структури на „Ислямска държава“ и Русия вече е унищожила около 50 обекта на тази организация. Руските въздушни бомбардировки са в сътрудничество именно с правителствената армия. От друга страна пък стоят бунтовниците или т. нар. „Сирийска свободна армия“, която воюва срещу режима на Асад, но руският външен министър Сергей Лавров подчерта, че Русия не ги причислява като терористи. И няма да ги третират като терористи.

И нека да дойдем на европейската сцена. Докато Ангела Меркел поиска задължителните квоти, рейтингът на нейната политическа партия се срина. Същевременно, четирите страни (забележете, от бившия Източен блок) Полша, Унгария, Чехия и Словакия се обявиха против това задължително разпределение.
„Убедени сме, че като държави ние трябва да запазим контрола над броя на тези, които сме в състояния да приемем, и след това да им предложим подкрепа“, заяви пред журналисти чешкият външен министър Лубомир Заоралек.“

Основните сили на ЕС си позволяват да налагат един вид диктактура над по-слабите ѝ членки, каквито са именно горепосочените страни, а и към по-слабите се причислява и нашето мило отечество, България. Нямаме право на глас, нито на мнение, нито на някаква друга позиция, освен пасивно подчинение.

Глобализъм и мултикултурализъм! Оковите на 21-ви век в неолибералния капиталистически свят. Как би могъл мултикултурализма да се наложи в страна като България или като страна от Групата на Вишеград? В страни като Австрия, Германия и САЩ отдавна се е утвърдил този ценностен обществен модел. Страни с възможности и огромни финансови капацитети. Но как стои същия въпрос, зададен в България? Невъзможно е да се осъществи. Милиарди евро ще се хвърлят към интегрирането на бежанците (а сред тях половината са нелегални имигранти) в Европа, вместо всички сили и стремления да се насочат към разрешаването на конфликта в родината на тези хорица. Или пък да се създадат временни бежански центрове в съседните БЕЗОПАСНИ страни, докато обстановката се успокои. Интересите на бежанците са обаче насочени не към БЕЗОПАСНА страна, а безопасна страна с ВИСОК ЖИЗНЕН СТАНДАРТ. Затова и искат да тръгнат към Германия, Австрия и скандинавските страни.

 Да ви кажа ли честно? Колкото и да сме хуманисти като християни, бежанската криза би предизвикала междуетнически конфликти, впоследствие и потенциални граждански войни. Не днес. Впрочем, може да е и след 10, 15 или дори 25 години, когато Европа би била сътресена от демографски сривове. И това всичко се предизвиква от глобализацията, която непрестанно отслабва националните интереси. Ислямската интеграция застрашава християнското население и застрашава от погиването на чистокръвните европейски етноси.
А пък България сама се бори с друга „бежанска“ криза -  десетки хиляди българи ежегодишно излизат в чужбина. И не се връщат.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. django - "Да ви кажа ли честно? Колкото ...
06.10.2015 11:46
"Да ви кажа ли честно? Колкото и да сме хуманисти като християни..."

Това изречение е безсмислица. Хуманизма е луциферианска доктрина и е в противоборство за Божият прядък на Земята. Няма как едновременно да си християнин и хуманист, както няма как да си християнин и комунист. Но не е проблем да си комунист и хуманист едновременно, покланящ се пред доктрината на луцифер.
цитирай
2. darkrider7 - "Да ви кажа ли честно? Колкото ...
06.10.2015 15:21
django написа:
"Да ви кажа ли честно? Колкото и да сме хуманисти като християни..."

Това изречение е безсмислица. Хуманизма е луциферианска доктрина и е в противоборство за Божият прядък на Земята. Няма как едновременно да си християнин и хуманист, както няма как да си християнин и комунист. Но не е проблем да си комунист и хуманист едновременно, покланящ се пред доктрината на луцифер.

Луциферианската доктрина е съвсем различно понятие.
Хуманизмът най-общо казано се интерпретира като "любов към човека". Като течение се развива едва през Ренесанса, но основите му са положени именно от Исус Христос. Защото и християните, и хуманистите призовават към толерантност, равноправие между хората и любов помежду им. Та "Няма как едновременно да си християнин и хуманист" е пълна безсмислица. Хуманизмът издига човешката личност в култ, но не отхвърля изконните християнски ценности, принципи и норми, положени от Месията - именно Христос.
Напротив, не е в противоборство или противоречие, а именно хуманизмът призовава за установяване на нравствено-морална ценностна система, такава, която обединява човечеството в именно на равнището на нравствената чистота и прогреса. Точно това е желаният Божий порядък, за който ти искаш да кажеш.
Честно казано ти вероятно имаш предвид за идеята, в която човек сам се издига на пиедестал, и то на мястото на Бог. Но не, твоята интерпретация не се отнася за хуманизма. По-скоро за "Църквата на Сатаната", идеята за "Личен Бог", поднесена от сектанта и основателя посочената организация. Името му е Антон Сандор Ла Вей. Погледни го. При него ще откриеш твоите виждания, които ми изтресе тук като коментар.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: darkrider7
Категория: Изкуство
Прочетен: 17261
Постинги: 3
Коментари: 2
Гласове: 2
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031