Иван Вазов пише своя цикъл „Епопея на забравените“ през 80-тте години на XIX в., когато българското общество изживява следосвобожденско политическо, социално и нравствено сътресение. На преден план няма идеал, който да е главното задействащо ядро на народа. След осъществяването на националноосвободителния идеал, българския етнос се унася в своята меркантилна и низка летаргия. Егоцентризмът превзима българина. Борбата не е към възвишена цел, а към стремглаво течение за власт, земи, капитали и интереси.
Иван Вазов е смутен от следосвобожденската нравствено-етична криза, обзела съзнанието на мнозинството сънародници. Той пише цикъла „Епопея на забравените“ с идеята, че желае „ободряването“ на народната памет. Да припомни на изпадналият в безвремие българин кои са дейците и героите, жертвали се в името на свободата на целия народ. Защото хиляди са били онези, дали собствения си живот за своето Отечество. А тези герои присъстват като сенки в паметта на българина и отношението му към миналото. Вместо това, Вазов цели да внедри в българското самосъзнание чувството за почит към тези погинали личности, като по този начин те ще се въплътят като културно-обществени модели.

Чувството за дълг към родината и народа, ярко изразен чрез експресивния патос на Христо Ботев в своето творчество, е доказано с неговите идеали чрез подвига му и саможертвата. Да не забравяме множеството ни други герои като Хаджи Димитър, Раковски, Бенковски, Ангел Кънчев и Левски...
Но какво куца в нравствено-социалното поведение на съвременния българин?

Съвременният българин, в почти всички всевъзможни битово-социални ситуации, може да се оприличи на друг културно-обществен ценностен образ, създаден още от следосвобожденска България в края на XIX век. Досещате ли се за чий образ става дума? Бай Ганьо, разбира се. Алеко Константинов ясно е разграничил поведението на онзи тип българи, които още оттогава са като тръни и бодли, осеяни и превъплътени във всички социални пластове. Бай Ганьо е съвкупност от негативните черти от народопсихологията и характерологията на следосвобожденския българин. Под обстоятелствата, те се оформят под въздействието на разпадащия се семейно-родов патриархален космос, стремежът към бързото натрупване на капитали след Освобождението, и зараждащите се идеи на либерализма, усвоени от Западна Европа. Под натиска на такава социо-културна среда се ражда Бай Ганьо.

Но истината е, че вече повече от 100 години, откакто е създаден такъв културен образ, той продължава да присъства в ежедневието ни като манталитет, поведение, отношение, ценностна система и меркантилни стремежи. Образът му от анекдотичен и литературен тип се превъплъщава като упорита черта в българското самосъзнание. Вместо да ни послужи за назидание, днес той все още ни е ценностен модел на подражание! Нито червената идея го отмива, по-скоро го украсява, нито криворазбраната демокрация го заличава – по-скоро тя пък го подчертава. Съвременният Бай Ганьо е претърпял развитие, в сравнение с този от епохата на след Освобождението. Тогавашния социо-културен тип също има положителна черта от своя характер – жизненост и адекватност. Защото своеобразно се адаптира към всяка ситуация, в която попада. За съжаление обаче деградацията, профанизацията, инфантилността го тласкат към задоволяване на егоцентрични интереси и търсене единствено на собствени изгоди, за сметка на ближния. С какво съвременният българин се различава от Бай Ганьо? На практика с почти нищо. Само дето вече сме обособени като „демократично“ общество с „гражданско“ мислене.

Криворазбрани ценностни ориентири, умопомрачения и предразсъдъци. На всичкото отгоре се влияем и разпалваме от демагогията, проповядвана от политическите сили. А защо родната политическа ни сцена е слаба, нестабилна и толкова немощна, че не можем да задържим в границите си собствения етнос, пък вече демографската криза ще се преодолее чрез наливането на потоци от бежанци в нашата държава? Проблемът е далеч повече задълбочен от политическото равнище. Защото политиката е повърхностния слой на дадено общество. Отдолу се намират деградиралите, меркантилните, мерзки хора, които се тровят и задушават от собствената си миризма. Унищожаваме си културата, потъпкваме и неглижираме културно-историческите си ценности и паметници. Не помним нашите собствени герои. И все пак, продължаваме стремително напред с прекомерно самочувствие, его, себелюбие и горделивост. Защо, братя българи?

Не съумяхме (и все още не съумяваме) да устоим нашите национални интереси, да защитим своите права и като личности, и като българи, и като европейци. Докато не „изкореним“ байганьовския културно-обществен модел, и не го заменим със такъв от „забравените“ герои – Левски и Ботев например, България не само ще остане в застой, но и ще продължава да копае дъното. Така, както го прави от десетилетия наред.